Размишления за фотографията с Радо

За Радо:

Радо е фотограф от София, завършил НАТФИЗ, випуск 2016. Специализирал се е в портретната и събитийна фотография (концерти, спектакли, “зад кадър” на снимачната площадка...), в последните две години развива и своята друга страст - операторството, като вече има зад себе с няколко кратки продукции. През свободното си време отново снима, този път на филм, софийски скрити кътчета. 

Обича да се занимава с:

фотография и умуване

Как се зароди в теб интересът към фотографията?

Спомням си, че като дете снимах от време на време със семейната SKINA. Не ми беше ясно много много какво се случва, но понякога светкавицата светкаше и беше интересно. “Възрастните” ми бяха казали, че с този фотоапарат можело после да имам снимки, които остават за мен и така да си запазвам важни спомени. Основният ми интерес към фотографията обаче се зароди в тийнейджърските ми години. Странейки от “мейнстрийма на провинцията” започнах да се занимавам с електронна музика, да гледам качествено кино, да изучавам философия и психология, просто да седя и да размишлявам над времето.  

Горе-долу в този период отидох с баща ми на село, където имахме един емоционален момент, в който той ми  показа стари семейни снимки. Тогава някак си ме удари силно усещането за времето, съществуването в пространството, съдбите, спомените, животът “сега”, който е бил преди 40 години, запазването на момента, фотографията. Бих казал, че интересът ми към фотографията се породи изцяло от философската тема за “времето” и възприятието ни за него.

По някакъв начин малко по-късно същата година събрахме малко пари и получих за подарък от родителите ми малка цифрова “сапунерка”. С приятели започнахме да снимаме всеки ден абсолютно всичко и така някак резултатите и интересът ми се запазиха и доведоха до специалността “Фотография” в НАТФИЗ.

Автопортрет вечер преди изпита ми по Фотография, първата година в Натфиз – 2013г.

Защо именно филмовата фотография е твоята слабост?

Когато започнах да уча фотография в НАТФИЗ все още се преподаваше по старата учебна програма (за мое огромно щастие и късмет!), в която през първата година снимахме само черно-бяла филмова фотография, а втората година - цветна фотография, негатив и позитив. Като “класически” метод тя сякаш остана с мен и през останалите години пък и до ден днешен. Неизбежно беше сравнението с цифровата фотография, актуалните технологии и желанието на много хора да работят с “модерната цифрова техника”, но всъщност, колкото повече се запознаваш и с двата процеса (филмова и цифрова фотография) толкова повече разбираш, че това базисно и повърхностно сравнение между двата процеса на работа е напълно излишно и невярно.

Филмовата фотография остана за мен един истински процес. Истински - защото всичко от-до се прави на ръка и съществува физически в пространството, може да се докосне и види, от навиването на негатива в касетката, до проявяването му и в последствие копирането му чрез фотоувеличител на хартия. Чувството да можеш да разполагаш с хартиено копие на снимките си, което сам си направил, е уникално. 

Другото приятно нещо, на което се научих през тези години е мисленето по време на снимане. И не само мисленето, ами постоянният анализ на ситуацията, композицията, атмосферата, времето. В последствие това довежда до дисциплина на наблюдението и сякаш момент на възможност за предвиждане на субектите в кадъра ти. Също така, освен да “снимаме бавно, но решително” ни учеха да снимаме без да “кропваме”. От тогава ми остана и това възприятие за фотографията да си кадрирам внимателно кадъра и да копирам на хартия пълния кадър с черни рамки.

В избора ми да остана от страната на аналоговата фотография също взе голяма роля и историята на фотографията, която изучавахме три години, както и моята преподавателка доц. Иглена Русева, към която съм безкрайно благодарен за всичко, което ми е дала, както и фактът, че заедно с нейната подкрепа като дипломен ръководител успях да развия своята основна тема свързана с фотографията и моята философия - а именно разглеждането на фотографията като машина на времето.

Какво се случва в тъмната стая на Радо?

Тъмната стая на Радо е на различни места. Досега основно е била в лабораторията на НАТФИЗ, където се разполага със страхотни фотоувеличители, пространство и възможност за реализация на големи проекти, както и в килера на настоящата ми квартира.

За мен тъмната стая винаги е била като свято място. Малко като “time capsule”, но не със запазени спомени, а като пространство, в което влизаш и сякаш правиш крачка на страни от пътеката на времето. Изпадаш в безкраен покой и спокойствие, процес на медитация между химически процеси, в които просто човек работи над създаването на перфектно копие от негатив към позитив върху фотографска хартия.

Завършвайки НАТФИЗ си мислех, че е много трудно човек да си има собствена тъмна стая, тъй като се изисква пространство без прозорци (или просто трябва да се затъмнят), с нормална температура, без влага, и бърз достъп до течаща вода, но всъщност се оказа съвсем лесна цел за постигане. Повечето от необходимата техника все още може да се намери на българския пазар за употребявана фотографска техника.  Продават се фотоувеличители, рамки, ванички, червени фенери. Химията също лесно се намира, както и фотографската хартия, защото все още се произвежда.

Защо черно-бяла фотография?

Разликата между цветната и черно-бялата фотография е много по-голяма от просто липсата на цветове в едната. Тук говорим за психология на цветовете, нюанси, цветен контраст, цветен акцент, ритъм, баланс и още много характеристики, които на пръв поглед липсват при черно-бялата фотография. Това сякаш я прави някак по-проста, в добрия смисъл на думата и по-лесна за снимане, но всъщност цветното и черно-бялото също са несравними, както аналоговата и цифровата фотография. В черно-бялата фотография най-условно можем да кажем, че контрастът е основния създател на изображението, но не контрастът е преобладаващ, а сивите тонове в него. Диапазонът на дълбокото оловно сиво до въздушното светло сиво е толкова голям, че човек може да се изгуби в него, особено когато се използва добър филм и добра фотографска хартия. Именно към това сиво сякаш съм привикнал и не мога да направя дори крачка встрани.

Снимка ляво - фотография от серията „Sofia – Urban Solitude“ - разказваща за самотния човек в града

Снимка дясно - фотография от серията „The March for Justice“ – свързана с анти правителствените протести през 2013-та

Откъде черпи вдъхновение Радо?

От това, че съм жив. Може да звучи крайно, но в днешното ежедневие на човек са му нужни поне пет минутки, в които да се отклони замалко, да се загледа в хоризонта или стената и да усети, че е жив, че е тук и сега, че той контролира живота си и това, което му се случва. Киното също помага много за този процес. Без допълнително философстване - черпя вдъхновение просто от съществуването си в момента, от това, което ми се случва, от това, което усещам. Предполагам всеки човек трябва да работи на подобен принцип за откриване на неговия си смисъл.

Снимаш и с фотоапарат за моментни снимки Polaroid, не е ли това отживелица?

Не знам какво е отживелица, нито разбирам смисълът на тази дума. Все едно да попиташ дали снимката за спомен е отживелица. 

Сещам се, през студентските ми години отново в НАТФИЗ, в една от лекциите стана въпрос за Polaroid. По-късно разгледахме какво е положението в eBay и как можем да се сдобием с Polaroid, но за съжаление това беше периодът, в който компанията беше затворила фабриките си и нямаше производство на филми от известно време. Съответно единствените филми, които можеше да си купиш бяха сигурно към сто лева на кутия и беше някак невъзможно. Тогава си помислих колко яко е да снимаш с Polaroid и съжалих много, че вече ги няма… През следващите години от време на време срещнах из нета някоя и друга новина за някаква нова компания Impossible, за възобновяване на полароидните филми, но не им обръщах голямо внимание, сякаш това беше част от LOMO движението във фотографията. По-късно по случайност се сдобих с камера на Polaroid - 600 business edition, която взех в квартирата си за декорация до момента, в който не открих, че Polaroid съществуват отново под наименованието Polaroid Originals. За мен това беше превратния момент към моментната фотография, сякаш моя детска мечта се бе сбъднала. Е НЯМА друго подобно усещане като това да направиш снимка и веднага след това да я държиш в ръцете си! От този ден насам постоянно снимам с Polaroid. Интересни моменти от живота, някоя приятно падаща сянка, хубава светлинна атмосфера или просто снимка за спомен. Да не отварям темата за това колко приятно, уникално и трогателно е да направиш снимка на някой и след това да му я дадеш. Това е тема за отделен разговор…

Скоро се случи така, че да получа подарък камера Polaroid OneStep + и това беше лично подстрекателство за мен да се концентрирам още повече върху моментната фотография. Самата камера OneStep + има възможност да се свърже с телефон, чрез приложението на Polaroid за това, и чрез тази връзка се отключват страхотни възможности за камерата като ръчни настройки, двойна, тройна и повече експозиции, снимане при звуков сигнал и още много други опции, които съвсем категорично характеризират камерата на Polaroid като професионална такава.

А преди малко повече от година дори се появи един уникален за мен продукт - Polaroid Lab (Уха, и него ми го подариха! хаха), който представлява съвършен баланс между аналоговата и цифровата технология, както и между фотографията и видеото, позволяващ в полароидна снимка да имплементираш видео, качено предварително на облак в сървър на Polaroid, и да го възпроизведеш с помощта на телефон и приложението на Polaroid.

Или… наккратко казано - полароидът никога няма да бъде отживелица, защото той е директен резултат от материализирането на човешката емоция, а емоциите, никога няма да бъдат отживелица. Надявам се...

Разкажи ни за проекта RADOBORIN?

“Rado Borin” е псевдоним, който избрах да  ме представлява, когато публикувам фотографията си. Под позитивния натиск на близки и познати създадох наскоро и Инстаграм профил @radoborin , в който да публикувам всичко аналогово. Не съм особено запознат със света на социалните мрежи, но е страхотно, когато платформата те свързва с фотографи от другия край на света и получаваш съобщения от непознати, че работата ти ги е докоснала по някакъв начин. Не всичко дигитално е лошо хаха.

За Видеото:

В днешно време сякаш задължително фотографията върви с видеото. Страстта ми към подвижното изображение се зароди с разкриването на креативните възможности на смартфона, който си купих преди три години. Да, знам как звучи това, но само потърсете в Гугъл филми/сериали снимани с телефон…

За мен видеото категорично се разграничава от фотографията като съвсем отделно изразно средство. За щастие през последната година имах възможност да работя с продуцента Еви Карагеоргу по създаването на документален филм свързан с програма за изучаването на кино в училище в с. Дерманци. А сега съм на път да финализирам и своя дебют като оператор на две от сериите на втория сезон на уеб сериала “Lost & Found in New York” на Ванина Кондова.

Цялото портфолио на Радо, може да откриете тук:

https://radostinnaydenov.wixsite.com/foto

@radoborin

Портрет на Еви

Част от серията Sofia – Urban Solitude, разказваща за самотния човек в града

Фотографи от серията „The March for Justice“ – свързана с анти правителствените протести през 2013-та

Част от серията Sofia – Urban Solitude, разказваща за самотния човек в града

Фотография от серията „In The Mist“